Сложила ръце на кръста си, леко прикрити под престилката заставаше пред мен и никога с укор, а винаги с усмихнати очи нареждаше своите уроци. Житейски. Тя беше моята учителка по „житие“ – моята баба

Често задавах глупави въпроси, но никога не получавах глупави отговори.

Приемаше всичките ми момчешки лудости и бели, опитваше се да ме накара да бъда „кротушка“ и в същото време поощряваше непокорството ми. Окриляваше начина, по който се опитвах да браня собственото си мнение.

Такава я помня. Такава живее в мен и с мен. Нося я в себе си, част съм от нея.

Отново бях нагазила в лука. Тя се изправи пред мен и аз се опитвах да я успокоя.

– Нищо, бабо, всяко зло за добро! – като търках виновно черните си очи.

– Виж сега, какво ще ти каже баба ти и го помни: Беж зло, без теб зло, па след тебе по-зло. Никога си мисли, че злото носи добро.

– Но, бабо, нали в поговорката така се казва!

Усмихна се и леко навъсено продължи;

– Поговорката е дошла от други времена. Днес хората са различни. Времето е друго. Носи своите мъдрости. Ще поживееш, ще изпатиш и ще разбереш, че съм била права.

Дойдоха тези времена, в които думите на баба не са в килера на забравата. Не са свити в шопската шамия, а ежедневно се уповавам на тях. Дойде времето, в което разбрах, че зло – добро не носи, че зло – дом не гради, а само вреди. Но още не мога да разбера, какво точно искаше да ми втълпи в главата с това с тези простички думи.

Спомените са нещо, което човек трябва да съхрани, но не за да живее с тях, а да черпи мая за собствената си погача. И щом дойде времето да я търколи в нозете на пристъпващите, като добра поличба и Богоугоден прощъпалник.

Поредица: „Една сая и много истории“

Павлина Григорова