60 Плюс БорбаБГЖивотът в снимки и разкази

Преди години рубриката на „Борба“ “Път за двама” събираше хора и съдби

Днес мобилните телефони и социалните мрежи създават илюзорното усещане, че не страдаме от самота

 

МОЖЕ БИ МНОЗИНА ОТ ЧИТАТЕЛИТЕ НА “БОРБА” СИ СПОМНЯТ, че в края на 90-те и в първите години на новото столетие областният ежедневник имаше рубрика за запознанства. Тя излизаше в книжното издание веднъж седмично и носеше оптимистично-романтичното название “Път за двама”. В малката страничка се публикуваха обяви за запознанства на самотни хора от областта и вълнуващи истории за човешки съдби, срещи и раздели.

ПО ТОВА ВРЕМЕ ВСИЧКИ ВЕСТНИЦИ В БЪЛГАРИЯ БЪКАХА ОТ УЖ “ОБЯВИ ЗА ЗАПОЗНАНСТВА” с разголени гърли на картинката, обещания за горещи преживявания и с телефонни номера на единствения тогава мобилен оператор. Що народ изгоря с космически сметки, набирайки тези номера в търсене на голямата любов… Хората идваха в редакцията, оплакваха се, заплашваха със съд, не искаха да разберат, че вестникът няма нищо общо с този бизнес, накрая признаваха, че са били наивни и подведени, търсейки чрез такива обяви сериозна връзка…

ДОНЯКЪДЕ РУБРИКАТА “ПЪТ ЗА ДВАМА” СЕ ПОЯВИ КАТО АНТИПОД на този толкова доходоносен тогава бизнес. Вестник “Борба” си постави за цел наистина да помогне на самотни хора да намерят своите половинки и да не се налага да плащат за това.

Беше много важно да се измисли добра система за осъществяване на контактите между хората. По онова време мобилните телефони бяха рядкост и малцина се осмеляваха да дадат домашния си номер за връзка с евентуален кандидат за запознанство. Затова предложихме да се пишат писма, които се доставяха в редакцията, а ние ги разпращахме на съответните адресати, които имаха абонатни номера.

“ТОВА НАЧИНАНИЕ НА “БОРБА” ИМАШЕ НЕВЕРОЯТЕН УСПЕХ. На ден в редакцията идваха по 30-40 писма, толкова и се изпращаха до съответните абонати, като редакцията поемаше всички разходи. Не секваше и върволицата от хора, които искаха на място да си подадат обявата или да разкажат личната си драма с надеждата да намерят сродна душа” – разказва редакторът на рубриката и организатор на създадения по-късно едноименен клуб за запознанства Таня Пенчева.

“Създаването на клуба стана от само себе си – когато абонатите, установили писмени контакти, искаха да се видят, но в по-неангажираща обстановка, сред съмишленици с подобни интереси. Така започнахме да правим сбирки по веднъж седмично. Ходене по мъките беше да се намери заведение, което да ни приюти. Много от хората не можеха да извадят всеки път пари за консумация, така че не бяхме кой знае колко желани гости… Но все пак сбирките се осъществяваха, избра се ръководство, започна истински клубен живот. Някои от купоните, организирани за различни празници, бяха наистина култови”.

ПОВЕЧЕТО ОТ ОБЯВИТЕ ЗА ЗАПОЗНАНСТВО СЕ ПОДАВАХА ОТ ХОРА НА ПЕНСИОННА ВЪЗРАСТ – изгубили партньора си, или пък по стечение на житейски обстоятелства останали незадомени. Често споделяха в редакцията, а понякога и с читателите, тежкото усещане от самотните дни и нощи, нуждата да имаш до себе си човек, с когото да си кажеш две думи. Казваха също, че самотата на млади години е нещо съвсем различно от самотата във възрастта, когато започват да те спохождат тежки мисли за края…

ИМАШЕ ТЕНДЕНЦИИ, КОИТО СЕ ОЧЕРТАВАХА СЛЕД ТОЛКОВА МНОГО ПУБЛИКУВАНИ ИСТОРИИ И ОБЯВИ. Жените, например, често скриваха по някоя друга годинка и по някой друг килограм в личните си данни. Обикновено държаха да се запознаят с мъж от града, често посочваха като изискване да бъде висок, да обича пътуванията, да има добра пенсия, да живее самостоятелно.

Мъжете пък държаха дамата да е добра домакиня, в много случаи – да обича селския живот. Определено проявяваха интерес към по-младите. Но се случваше да пускаме обяви и на господа без никакви специални изисквания.

“ЧЕСТО СА МЕ ПИТАЛИ ИМАШЕ ЛИ ПОЛЗА ОТ ТАЗИ РУБРИКА, ПРОСЪЩЕСТВУВАЛА НАД 10 ГОДИНИ – продължава със спомените Таня. – Тези въпроси обсъждахме даже два пъти в предаването на Миглена Ангелова “Искрено и лично”. Тогава бях подготвила едни статистики, които вече са избледнели в паметта ми, но за всичките тези години над 500 души потърсиха чрез нас партньор в живота. Някои – само по веднъж, други упорстваха с години. Истории – като за цяло многотомно издание – от тъжни до комични, от романтични до неудобни. Никога не нарушихме правилата за дискретност, освен когато самите ни абонати ни молеха да внесем някаква яснота във възникнали сложни отношения.

Трудно е също така да се каже колко от създадените връзки са били успешни и колко са просъществували през годините. Със сигурност аз съм била свидетел поне на 20 такива, които се срещнаха и заживяха заедно, но колко дълго – не знам. Две-три семейства и досега се обаждат в редакцията по хубави поводи, а като се срещнем на улицата, се поздравяваме. Други предпочитат да се разминаваме мълчешком, в което няма нищо лошо, важното е, че още са заедно.

И ДОСЕГА МЕ ПИТАТ ЗАЩО СПРЯХМЕ ДА ИЗДАВАМЕ „ПЪТ ЗА ДВАМА“. Истината е, че тя падна жертва на интернет, на съвременния начин на живот и на променящите се отношения между хората. Изчезна доверието, настани се страхът, че всеки човек е потенциален измамник. Или пък се появиха твърде много претенции за материалното благосъстояние на партньора, които нямат нищо общо с търсенето на сродна душа, с която да си поговориш или помълчиш, когато имаш нужда. Самотата също не е това, което беше. Мобилните телефони, социалните мрежи създават илюзията, че не сме самотни и можем да живеем и така, даже е по-лесно.

НЕОТДАВНА СРЕЩНАХ ЕДИН ОТ НАЙ-РЕДОВНИТЕ НИ НЯКОГАШНИ АБОНАТИ. Години наред си търсеше момиче, а аз се чудех как да напиша обявата му така, че да се разбере колко читав и честен човек е. Като го видях сега, много му се зарадвах, изглеждаше по-добре, отколкото преди 20 години, стегнат, чист, обгрижен. Намерил си си булка сигурно? – го попитах. – Бях си намерил, каза той. Остави ме преди години, защото не искаше да живее на село, оплакваше се, че съм беден, че нямам какво да й оставя, ако си отида преди нея. После животът ми подаде ръка в друго, тръгна ми бизнесът, позамогнах се. Всеки ден сега около мен приятели, колеги, а кандидатки за женене – не една и две. Интернет, фейсбук, всичко си имам. Но както преди 20 години, когато бях сам и беден, така и сега – като си легна вечер и угася лампата, започва адът на самотата…”

Екип “Борба 60+”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *