Приказка за една майка

Край! Диагнозата беше ясна, ставаше дума за присъдата, наречена „рак”.

Трябваше да се прибере у дома си и да каже на Нино какво ги чака. Мислите й бягаха от децата към него. Този, който й подари няколко години истинска любов. Тя се казваше Валентина, силна, но крехка жена. Волята й за живот я крепеше на тази земя години преди тежката присъда. Той се казваше Нино – лекар по професия, човек с богата душа. Обожаваше хлапетата на Валя, те бяха неговото утрешно “аз”.

Преди много години, когато бяха млади, двамата с Валя имаха прекрасна младежка любов. Раздялата им беше тежка, защото те не я искаха, но майките им направиха и невъзможното да ги разделят. Скоро Валентина се омъжи за неудачник, който щеше да пропилее младостта й. Но тя не го подозираше. Независимо че беше омъжена почти насила от майка си и баща си, тя започна с годините да храни топли чувства към мъжа си. Малко след раждането на второто дете тя вече опозна истинското лице на Иван – злобен, коварен, студен и подъл. Алкохолът беше най-малкият проблем помежду двамата. Нино виждаше страданието на любимата си жена, търпеливо чакаше да се случи нещо, че да се съберат завинаги. Един ден пред вратата на къщата му спря млада жена с две деца, влачейки със себе си два куфара багаж. Валентина беше посърнала, наранена и в безизходица. Майката на Нино се беше споминала. Тя бе единствена причина за съсипаната им обич. Той грабна хлапетата в прегръдката си и прикани Валя да влезе в дома му.

– Хайде, влизайте! Вали, това е твоят дом, винаги е бил твой. Не стой така, хайде влизай! – малко смутено избърбори той.

– Ще ме подслониш ли? Само да си намеря квартира, за да си прибера някъде децата, майка ми не ме иска у дома с тях. Каза да ги оставя на баща им. Представяш ли си? Аз да си оставя децата? – мърмореше си Валя, за да я чува Нино.

– Стига! Това е твоят дом, твой и на децата! – твърдо заяви той.

Валентина знаеше, че домът на Нино е отворен за нея, виждаше как минава под терасите на съпружеското й жилище. Виждаше как влиза в магазина, но недоумяваше как покупките й се множат, а сметките в магазина й просто изчезват. Тя имаше предположение, но не смееше да си мисли, че Нино – уважаваният лекар, ще плаща храната на мъжа й.

Месеците се нижеха, нещата между Нино и Валя си вървяха – обичаха се, бяха щастливи, дори бяха забравили за Иван. Единственото нещо, което напомняше за него, беше грубото поведение на Красимир, първородната рожба на Валентина. Той беше груб, посягаше да удря майка си, наричаше Нино с грозни думи, подиграваше се на сестра си, че го нарича „тате”. Красимир правеше куп бели, Нино дори не го наказваше. Опитваше се да накара момчето да разбере, че е в негова полза да си вземе бележка, че поведението му е лошо, че майка му не заслужава такова нещо. Но детето беше толкова раздвоено, толкова объркано, че за него собственият му баща беше светиня. То не съзнаваше какво причинява на майка си.

След няколко месеца младежът замина да живее в дома на баща си. Делото за развод беше толкова тежко за Валя. Тя трудно проумяваше и приемаше раздялата със сина си. Но нали ставаше дума за издръжка, Иван предпочиташе да раздели децата. Нино и Вали заживяха в някакъв синхрон, който винаги е съществувал между тях. Малката кукла с чудното име Анели не им създаваше грижи. Беше прилежна в училище. Тиха, но будна, умна и надарена с много таланти. Докторът умираше от удоволствие, когато видеше бележника на малката палавница. Той залагаше на нея, тя ще бъде неговото утре, тя ще бъде отмяната на майка си. Времето се нижеше, живееха мирно и сговорно, много обич имаше между тях.

А днес Валентина получи смъртната си присъда. Плачеше по пътя за гарата, от която влакът щеше да я заведе у дома й при Анели и Нино. Как щеше да им каже, че скоро ще си иде, това бяха мислите в главата й. Влакът спря на първи перон, приканиха пътниците да се качат. Тя не чуваше, нито виждаше нещо пред себе си. Нямаше желание да се качи във влака, искаше да удължи дните си. Макар да съзнаваше, че това е невъзможно. Така не каза нито на любимия си мъж, нито на дъщеря си какво им предстои. Времето течеше, тя губеше сили. Една вечер докторът намери Валя на пода в кухнята.

– Вали! Вали! Върни се, миличка! – викаше той.

– Нин, обичам те, Нин! Благодаря на Бог, че ми даде обичта ти! – шепнеше тя.

Линейката ги отведе в болницата, там той разбра осъдителната присъда на любимата си. Това беше единствената жена, която някога е обичал. Той се бореше със себе си и си мислеше, че ще направи всичко, но няма да й даде да си иде. Рано по първи петли тя се пробуди.

– Нин! Моля те, доведи ми децата! Моля те, искам да ги видя двамата. – сълзите се стичаха по лицето на умиращата жена.

– Вали, ще ги доведа. Ти си моят живот, не се давай! Ние – двамата няма да се предадем, нали! Обещай ми! – след скенера той знаеше истината, но продължаваше да вярва в чудото.

Скочи на някакво колело, което някой беше оставил до оградата и бързо въртеше педалите. Анели чакаше на прозореца. Видя пастрока си и хукна към вратата.

– Къде е мама, Нин?

– Чака ви, теб и батко ти…Чака ви в болницата. – със сълзи на очи обясни на момичето.

Бързо се качи в колата си и потегли към дома на Иван, там беше Красимир – първата рожба на Валентина. Дълго се опитваше да обясни на младежа, че майка му умира, че няма време, че тя иска да го види.

– Убиец! Ти я уби! – крещеше.

Нино успя да го натика в колата и запраши към дома си, там го чакаше Анели. Тя се качи в колата и тримата тръгнаха към болницата, в която някогашната красива жена, днес превърнала се във восъчна фигура, гаснеше. Той бягаше по мраморния под на болницата, младежите тичаха след него. Ехото кънтеше и отмерваше последните глътки въздух на Валя.

– Краси! Анели! Обичайте си! Помнете ме. Стойте близо до Нино…- неразбираемо молеше децата си.

Затвори очи, докато с лявата си ръка галеше главиците на децата си, а дясната й здраво впита в ръката на единствения обичан от нея мъж.

Тя си отиде. Отиде си, но остана на тази земя в душите на децата си. Няколко месеца след нейната смърт Анели беше красива абитуриентка. Нино в сянка се погрижи за нея. Казвам в сянка, защото майката на Валя взе момичето при нея. Детето, което почти не познаваше.

Сега, близо 10 години по-късно, двете деца са сплотен екип. Няма брат и сестра на тази земя с по-силна връзка от тяхната. Нино е сам. Прибира в дома си жени в нужда, те заминават. Той остава. Всяка седмица се засичат на гроба й…след нея животът продължи. Без нея, но с нея.

Павлина ГРИГОРОВА