Още стихове от Тодор Лицов
ПРОЛЕТТА НАПИРА В МЕН
И днес се смее февруари!
Напира пролетта във мен –
с кокичета и минзухари
кого ли бърза да превари,
та аз да съм ощастливен?
Във пролетта съм влюбен вечно!
Бих тичал с болните крака
да я посрещна от далече!
Че времето ми свършва вече,
като в пресъхнала река!…
Сърцето си ще преобърна
в предпролетните светлини.
В напъпил цвят ще се превърна,
да мога младостта да зърна
отново в зрелите си дни!…
Напира пролетта у мене!
Сто конски сили насъбра.
Защо все мисля за цъфтене
и с пориви незагасени
приготвям празнична софра?
Прелитат птици непрестанно,
завръщайки се у дома.
Капчуци свирят на пиано
и аз усещам сутрин рано
дъха на пролетна земя!
ЗАЩОТО СЕ КАЗВА БЪЛГАРИЯ
Защо не живея в Китай?
Защо не живея в Швейцария?
И нямам мерак за Дубай?
Защото съм в мойта България!
Не бих го направил въпрос,
не бих породил пледоария –
аз мога да ходя и бос,
но да съм в мойта България!
Тук слънцето в мене сияй
и ражда безброй лъчезария!
Тя днес не е земният рай,
но, все пак, е мойта България!
Какво ще се случи, познай,
ако напуснем България?
Дали ще обикнем Дубай?
Дали ще залюбим Швейцария?
Сърцето ми друга не знай!
Макар че я тъпчат бездария!
Тя свята ще бъде докрай!
Защото се казва България!
СНЕЖЕН ЖИВОТ
Този живот беше някога нежен!
И младостта ни разпукваше цвят!
Днес е ядосан и яростноснежен!
Просто и аз налетявам на яд!
Но се въздържам! В душата си слагам
бели кокичета с пролетен дъх!
Лошите мисли дано да избягат
и да стопят се във снежния мъх!
Винаги може човек да е весел!
Стига да хвърли ненужния сняг!
В някое светло небе да се вмести!
И да забрави човешкия впряг!
Снежен живот само в снежни курорти!
Аз си го искам и нежен, и мил!
Светла надежда на моите порти!
Която в целувка на лято съм скрил!
ТРЕСЕ СЕ ЗЕМЯТА, ПРИЯТЕЛИ
Тресе се Земята, приятели!
И тъжно, и страшно тресе се!
И падат дори и гадатели,
последни прогнози донесли!
Земята е много изнервена!
Гримаси от старите кости?
И всички усмивки резервени
са днес непоканени гости!
Трепери Земята ни болната!
Кой дявол с какво зарази я?
До вчера тя беше си в ролята!
А днес свойта лудост не крие!
Тресе се Земята, приятели!
Тъжно и страшно тресе се!
И в тези минути трогателни
тя пише прощалната песен!
ЛЯСКОВЕЦ
Лясковец! Градът със пет махали,
с пет църкви и нявга с пет гробища!
С къщи от плет, от греди и скали!
С изглед към някакво бъдеще!
Лясковец! Църквите още са пет!
Но поповете са на привършване!
И градът придобива нов силует!
Макар че не всичко е свършено!
Лясковец! Чудно градче насред път!
В сърцето на стара и нова България!
Но бавно хората ще се променят!
Все още строят със дуварите!
Лясковец! Наша надежда в нощта!
Твоите дни са в магия облечени!
В теб поколения растат с любовта,
със която от теб са привлечени!
Лясковец! Минало, бъдеще, знам,
че ще вървят за ръцете си хванати!
И градът ще пораства голям!
Че петте църкви са му… охраната!
ВЕЧЕРНА ТРАПЕЗА
Прегаря небето във свойто огнище,
сготвило пъстра вечеря със вкус!
Някой със нея глада ще засища!
Макар че не е категория „лукс“!
Ще сипва нощта пак от звездната супа!
Лунният хляб не е още готов!
Но ти напразно недей да се цупиш –
че твойта вечеря е в купа любов!
Тази вълшебна трапеза, която
в своите сънища ти си видял,
сега е с оная храна, от която
само безумен мечтател би ял!
Но време е вече да храним душите!
И звездната супа е висша храна!
Не чакай от лунния кекс да опиташ!
Гладните много ! Луната – една!
СЛЪНЧЕВО МОМЧЕ
Слънцето отново ме покани
да играе заедно със мен!
Аз съм сред малцината избрани!
Прави ме това ощастливен!
И излязох с тънките си дрешки –
да усети моето сърце!
То ме разцелува по младежки!
Каза, че съм слънчево момче!…
Зная, че през лятото съм раждан!
И че то играло си е с мен!
Още оттогава в мен изгражда
любовта чрез слънчевия ген!
Затова и дните ми са ясни!
Мислите ми Слънцето краси!
Няма то у мене да угасне!
Щото го обичам! Като син!
ЩАФЕТА
Когато родих се, когато бях малък,
когато светът беше беден и слаб,
мойте родители сетния залък
за мен деляха от селския хляб!
Но раснах, пораснах. И пътя си хванах.
А те все вървяха по мойте следи!
Тъй ме научиха човек да стана!
Обич засяха във мойте гърди!
Тогава започнах и аз да раздавам!
На свойта любима и свойте чеда!
Нося все още оная жарава!
И ми е топло дори във студа!
Тъй тази щафета години пренасях!
С доброто под покрив за всички живях!
Ала ненужния огън угасях!
Че от пожари ме хващаше страх!
Но днеска, когато тресе се Земята,
когато войната зловещо бучѝ,
раздавам мъдрост и хляб на децата
с благо сърце и щастливи очи!
ЗАБЛУДИТЕ НА ФЕВРУАРИ
Навън ни мамят пролетни фанфари!
И, подмладено, слънцето пече!
Това са хитрости на февруари!
Където текло е, пак ще тече!
Но ние се подлъгване от всичко!
Това ни е вграден афинитет!
И вярваме на подлите душички,
които ще ценим и занапред!
Как бързо хитростта им се забравя!
А верността ни е порочен знак!
Заблудата във времето остава!
И властникът не е на всеки враг!…
А пролетта? Дали дошла е вече?
Усещам февруарския топлик!
Но истинската пролет е далече!
И викам я на български език!
Понякога е слънцето измамно!
И може всекиго да подведе!
Повярвайте му в добрината само
ръка в бедата щом ви подаде!
След земната поредица кошмари,
уплашен е човешкият ни род!
Дано си тръгне кротко февруари,
оставайки ни обич! И живот!
ДВЕ ЦВЕТЯ ПРЕГЪРНАТИ…
Две цветя прегърнати намерих!
Две цветя в сърдечна незабрава!
Това не беше никаква химера!
Че любовта дори и в студ остава!
Две цветя! От миналата есен
споделяха взаимно топлината!
И тя, добричка, духом ги отнесе
във райската градина на земята!
Пак цъфтят! Цъфтят едно във друго!
Дори и зимата не ги попари!
Като съпруг със своята съпруга!
Прегърнали една голяма вяра!
Две цветя в градината цъфтяха!
Палеше снегът във тях жарава!
И в нежността си те щастливи бяха!
Че любовта завинаги остава!
