Писмо в редакцията: „За родителската любов и синовния дълг – права ли съм, или греша?“

Драга редакция,

Радвам се, че вестник „Борба“ реши да открие този сайт за нас – по-възрастните хора. Вярно е, че не са много тези, които се справят с компютрите, но с времето това все повече ще се променя.

Вие често ни приканвате да пишем за нашите вълнения и за пенсионерското си ежедневие. Сигурно повечето пенсионери с основание биха се оплакали от трудното си ежедневие, в което парите едва стигат (или не стигат) за храна и лекарства. Има и такива, които използват всеки миг от живота, за да му се радват, да бъдат сред приятели, да не остават сами.

Всеки има своята си история. Някой ден и аз ще ви разкажа моята, но сега ще ви разкажа друга. И ще се радвам, ако получа мнение и съвет от други читатели.

Преди няколко дни се скарах с най-добрата си приятелка, с която всеки ден си пием кафето у дома или у тях. Скарахме се лошо и от няколко дни на мен мира не ми дава дали бях права и дали трябваше да й кажа тези неща, които толкова много я обидиха.

От много години при всяка наша среща тя ми говори за сина си. Как не я търсел, рядко и набързо й се обаждал, как преди бил добро момче, но откак се оженил, забравил за нея. Как тя го е отгледала почти сама, деляла залъка си с него, лишавала се от всичко, за да има за него…

Може би на мен ми  дойдоха малко в повече тези едни и същи вайкания, може би бях нервна, но в един момент й казах, че вече ми е писнало да слушам за това. Казах й – остави сина си да живее своя живот, той си има проблеми, да не мислиш, че му е лесно. Щом се обажда и разбира, че си добре, какво друго искаш, той трябва да се грижи за семейството си.

Как тъй, рече моята приятелка, аз нали затова съм го родила и гледала, да се грижи за мен, той трябва да ми бъде благодарен…

И тук се започнаха едни спорове, едни кавги…

Тя си тръгна много ядосана, казахме си лоши думи. Сега много съжалявам и бих се извинила за тях, но не и за мнението си по въпроса.

Аз не смятам, че нашите деца ни дължат благодарност за това, че сме ги родили и отгледали. Нима е било възможно да е по друг начин? Нима сме ги гледали, за да  ни гледат? И не трябва ли всъщност ние  да сме им благодарни, че са ни дали най-голямата радост на света – радостта на родителството?

Разбира се, синовният дълг е нещо прекрасно, но той не трябва да бъде наричан дълг, а просто любов. И когато родителите с любов са възпитали децата си в тази любов, няма да има нужда от напомняния, натяквания и търсене на виновни защо децата не се обаждат…

Дали съм права? Или много, много греша, водена пак от любовта към моите собствени деца?

С уважение и благодарност, че ви има, и че давате възможност да споделяме тревогите си:

М. Дончева, 69 години

Снимката е илюстративна.