„О, спомняте ли си, другарко…”, или как търновки се разкрасяваха в годините на соца (2-ра част)

През 1967 – 1968 година на нашия пазар се появява българската боя за коса „Арома колор”. Марката включва още шампоан оцветител, гел шампоан и шампоан за боядисана коса. В продажба е и български лак за коса. Предлагат се и маски за коса, сред които маслена, бадемова и други.

През 1979 година „Арома” започва да произвежда по френска технология на Л’Ореал декоративна козметика и бои за коса за българския и Източноевропейския пазар. Продуктите се харесват на великотърновските жени, но са дефицитни. Доставят се в по-ограничени количества, свършват бързо, понякога дори не се излагат на щандовете, а се продават „под рафта”, т.е. достъп до тях имат познати на продавачките и някои високопоставени личности. Същото, дори с още по-голяма сила, се отнася и до вносните шампоани, лакове и бои за коса. Те, както и вносни парфюми, дезодоранти и козметика, могат да се намерят в представителния магазин „Валентина” на ул. Васил Левски”, в хотелите „Етър”, „Балкантурист” и интерхотел „Велико Търново” и, колкото и странно да звучи, в несъществуващите вече недотам угледни будки на главната улица, на ул. „Ст. Стамболов” и на „Опълченска” (срещу „Балкантурист” – сега „Янтра”).

Червилата заемат важно място в разхубавяването на съгражданките ни. По времето на соца най-използваните марки са „Ида”, „Каприз”,”Ален мак”, а в последните години преди демократичните промени болярките търсят дълготрайното зелено химическо червило. Всъщност само външният му вид е зелен, а при нанасянето му устните се оцветяват в (не)приятен червен цвят и остават такива за дълъг период от време. Липсата на разнообразие при червилата и честият дефицит при някои марки и цветове довежда и до изобретателност, която в наши дни би шокирала младите. Находчиви болярки си правеха червила от… остатъци. За целта се изчегъртваха останалите в гилзите части, сместваха се в подходящ съд, разтапяха се на водна баня и след това сместа се изсипваше в празна гилза, на дъното на която се слагаше картонено кръгче, за да се покрие дупката. След изстиване се получаваше ново червило, а разцветката му винаги беше изненада.

Със своя история са и гримовете за очи. Когато излиза модата на очната черна линия, изобретателните великотърновки вместо скъпия и дефицитен козметичен молив си купуват от книжарниците черен молив за стъкло, който хем е по-евтин, хем е двойно по-голям, и поради по-голямата си твърдост не се размазва.

Но когато говорим за разкрасяване, нещата винаги опират до ароматите. Дезодорантите бяха ново изобретение и в първите години на предлагането им потребителките много-много не придиряха, а и нямаха избор. В годините на соца в търговската мрежа се предлагат дезодорантите „Ша ноар” – първият най-масов, продаваше се дори в някои хранителни магазини и струваше много – лев и двайсет. Ароматът му беше абсолютно неприемлив, дори за онова време. През 80-те вече се появиха „Жасмин”, „Куриоз”, „Сонет”, „Арома 5”, „Невен”, „Зелена ябълка”, „Хоби”, „Бела”, „Дива река”, „Бриз“…

Помнят се и парфюмите „Бон шанс”, „Албена”, „Трезор”, „Калина”,„Дафна”, „Розалия” „Сигнатюр“, „Чар”, „Блян”, „Вега” и особено „Джулия”, както и вносните, сред които „Мазуми” и други. Може

би не всички наши съвременници знаят, че за „външния пазар”, както тогава се наричаше износът, у нас се произвеждаха парфюми на световно ниво. За качеството им свидетелстват спомените на търновка, известна и днес с елегантния си стил и усет към качественото: ”През 1987-1988 г. имах два парфюма с роза в малки метални флакони, подарък от работеща в експедицията на „Ален мак” жена. И двата за експорт, трайни, много качествени, с богата, плътна кадифена роза. В „Арома” също се правеха много качествени неща, просто нищо от тях не стигаше до магазините – трябваше да имаш човек, за да ти изнесе нещо от „брака”. Майка ми имаше приятелка – технолог, тя ѝ носеше разни парфюми с неповторим аромат и в опаковки като на вносните. При цялото разнообразие от парфюми сега тези луксозни български артикули ми липсват”.

Живелите по времето на соца пазят спомени и за „Кореком” – магазините, в които се пазарува с основни конвертируеми валути и обменни сертификати (бонове, поименни чекове), издадени от

БНБ. Малцина бяха българите, които можеха свободно да купуват в тях, тъй като по това време валутният режим у нас не разрешаваше свободно притежание на чужда валута. Освен чужденците, достъп до Кореком имаха само лицата с право на пътуване или работа в чужбина и тогавашната висша номенклатура. Разказите на нашите съграждани категорично свидетелстват, че почти няма човек, който да е влизал в някогашния емблематичен „Кореком“ (първоначално се намираше на ул.”Христо Ботев”, по-късно в интерхотел „Велико Търново”), който да не си спомня, че първото усещане за другия, западния, свят е именно приятният и изискан аромат, който изпълваше помещението и нямаше нищо общо с мириса в нашенските магазини.

Вносните парфюми, дезодоранти и козметика привличаха като магнит дамите наред с шоколадовите яйца – блян за българските малчугани, дънките – блян за българските тийнейджъри, и избраните луксозни питиета – блян за бащите им… Каквито и да са нашите спомени и чувства от отминалото (не)ароматно време на соца, те са част от нас. Живели сме така, както условията са позволявали, купували сме това, което е имало. Тези години вече са история, която е добре да съхраним…

Тодорка НЕДЕВА

Авторката изказва благодарност на Деян Росенов Димитров за оказаното съдействие при издирването на илюстративния материал.