Творецът в мен

Творби от Славейко Чамурлийски

ТЪРНОВГРАД

Останал като символ на България,

като приказва древна една.

Мъжете ти писаха с кръв историята,

за да има времето следа.

И Царевец като клада незагаснала

свети като рубин във вековете.

И Мария сякаш е възкръснала

на Ивайло е седнала на коленете.

На Трапезица камбани звънят –

и факли като свещи светят.

Конете устремени като стрели летят

и копита в нощта отекват…

…В пепелищата още тлее жарава –

и от пепелищата се ражда градът!

Търново, пази българската слава –

от твоето име нека тръпне светът!


 

РЕСЕН

Вечер селото като съзвездие пламва

И светят къщите до полунощ.

Вятърът тишината грабва

И я скрива в тополите забити като нож.

Реката златото на месецът отнася,

А върбите облекли тъмните си ризи.

Събудена птица нощта оглася,

 а под стряхите натежали низи.

Хората се прибират вечер в село –

Скътали в сърцата си днешния ден.

Очакват сутринта да ги събуди

                                       с клепало

и да ги посрещне изгревът червен!


ПЕПЕРУДА

На балкона ми кацна пеперуда

откъде ли тука бе дошла?

Хвърчала е в небесата като луда –

Оставила далеч смълчаните села.

Защо не мога като нея да прелитам?

Да газя из полето – в цъфналата ръж!

Венец от детелини да изплитам

И да премина под дъга след майски дъжд.

На балкона ми не растат цветя

и за пеперуди мястото е тясно.

Защо остави ти просторната земя?

Ще съжаляваш като мен

                        за родното си място!


ЛОЗИТЕ ПЛАЩАТ КАТО МАМА

От дълъг път съм се завърнал у дома.

Лозите е порязал тате.

Мама щура се из двора пак сама,

а от прозореца ме среща аленото цвете!

Гугутките си гукат на салкъма –

Захласнати в пробудения ден.

Мълчи за стъпки калдъръма

и се заглежда все след мен…

Защо е този свят така устроен –

лозите плащат като мама.


ЮЛСКА НОЩ

Щурчетата се мъдрят някъде под стряхата

и теглят лъкове на своите цигулки.

Преспиват нощем с песента си вселената

и докосват сърцата ни с нежна милувка.

Дърветата стоят изправени, изтръпнали!

От юлската жега през нощта си почиват.

Кукумявките очи изцъклили –

само те не искат да заспиват…

Засмяната луна като пъпеш е търкулната –

край синята софра звездите е събрала.

Реката от клоните на върбите прегърбена

в сладка дрямка вечер се унася…

Зорницата след малко деня ще повика

и росни капки тревата ще прегърбят.

Светлина от небето като извор ще блика

И огнени стрели върхари ще прехвърлят!


РОСИЦА

На Недялко Чалъков

Запъхтели биволи в хладната вода лежат

с очите си сякаш слънцето са снели.

Като пресни къртичини кожите блестят,

а рогата им са извити.

Старата върба – немощна старица –

на брега върби прегърбени стоят.

Няма зидове на стари воденици,

над които птици да кръжат.

Пъстри черги жените в реката перат,

сякаш дъгата със крака са нагазили…

После върху тревата те ги сушат

и мравки-кервани по тях са полазили…

Така Росица си тече от памтивека –

вляла се в жилите на нашите деди.

Реката си тече все така лека-полека

отнася дните ни както е било преди.

                          Славейко Чамурлийски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *