Творби от Славейко Чамурлийски
ТЪРНОВГРАД
Останал като символ на България,
като приказва древна една.
Мъжете ти писаха с кръв историята,
за да има времето следа.
И Царевец като клада незагаснала
свети като рубин във вековете.
И Мария сякаш е възкръснала
на Ивайло е седнала на коленете.
На Трапезица камбани звънят –
и факли като свещи светят.
Конете устремени като стрели летят
и копита в нощта отекват…
…В пепелищата още тлее жарава –
и от пепелищата се ражда градът!
Търново, пази българската слава –
от твоето име нека тръпне светът!
РЕСЕН
Вечер селото като съзвездие пламва
И светят къщите до полунощ.
Вятърът тишината грабва
И я скрива в тополите забити като нож.
Реката златото на месецът отнася,
А върбите облекли тъмните си ризи.
Събудена птица нощта оглася,
а под стряхите натежали низи.
Хората се прибират вечер в село –
Скътали в сърцата си днешния ден.
Очакват сутринта да ги събуди
с клепало
и да ги посрещне изгревът червен!
ПЕПЕРУДА
На балкона ми кацна пеперуда
откъде ли тука бе дошла?
Хвърчала е в небесата като луда –
Оставила далеч смълчаните села.
Защо не мога като нея да прелитам?
Да газя из полето – в цъфналата ръж!
Венец от детелини да изплитам
И да премина под дъга след майски дъжд.
На балкона ми не растат цветя
и за пеперуди мястото е тясно.
Защо остави ти просторната земя?
Ще съжаляваш като мен
за родното си място!
ЛОЗИТЕ ПЛАЩАТ КАТО МАМА
От дълъг път съм се завърнал у дома.
Лозите е порязал тате.
Мама щура се из двора пак сама,
а от прозореца ме среща аленото цвете!
Гугутките си гукат на салкъма –
Захласнати в пробудения ден.
Мълчи за стъпки калдъръма
и се заглежда все след мен…
Защо е този свят така устроен –
лозите плащат като мама.
ЮЛСКА НОЩ
Щурчетата се мъдрят някъде под стряхата
и теглят лъкове на своите цигулки.
Преспиват нощем с песента си вселената
и докосват сърцата ни с нежна милувка.
Дърветата стоят изправени, изтръпнали!
От юлската жега през нощта си почиват.
Кукумявките очи изцъклили –
само те не искат да заспиват…
Засмяната луна като пъпеш е търкулната –
край синята софра звездите е събрала.
Реката от клоните на върбите прегърбена
в сладка дрямка вечер се унася…
Зорницата след малко деня ще повика
и росни капки тревата ще прегърбят.
Светлина от небето като извор ще блика
И огнени стрели върхари ще прехвърлят!
РОСИЦА
На Недялко Чалъков
Запъхтели биволи в хладната вода лежат
с очите си сякаш слънцето са снели.
Като пресни къртичини кожите блестят,
а рогата им са извити.
Старата върба – немощна старица –
на брега върби прегърбени стоят.
Няма зидове на стари воденици,
над които птици да кръжат.
Пъстри черги жените в реката перат,
сякаш дъгата със крака са нагазили…
После върху тревата те ги сушат
и мравки-кервани по тях са полазили…
Така Росица си тече от памтивека –
вляла се в жилите на нашите деди.
Реката си тече все така лека-полека
отнася дните ни както е било преди.
Славейко Чамурлийски
