60 Плюс БорбаБГНе оставай сам

Писмо до редакцията: „Пропилях живота си за един неблагодарник, а на стари години ми иска развод“

Здравейте, мили приятели, отдавна обмислям да напиша това писмо и събирам смелост да потърся вашия съвет. Казвам се Иванка, на 62 години съм и живея в село в близост до Велико Търново.

Омъжих се веднага след завършване на училище, тъй като с мъжа ми бяхме направили „белята“. Такива бяха времената, искаш, не искаш – омъжваш се. Скоро след сватбата той влезе в казармата, а аз останах сама и бременна при свекър и свекърва. Хората не бяха лоши, но трудно се напаснахме и се чувствах страшно самотна.

Синът ми се роди, а баща му още беше войник. Грижите за него паднаха само на мен, не ми беше лесно, но нямах и избор. Когато Марин се уволни и се завърна в бащиния си дом, реших, че за нас настъпват по-добри времена. Но уви, между нас нямаше никаква връзка, гледахме се като чужди, не разговаряхме, спяхме в една стая от хорски срам. Той не гледаше на мен като на съпруга, а като на съквартирантка. Правех всичко възможно да се почувства уютно – чистех, готвех, подреждах, гледах детето, хванах се като продавачка в селския магазин. Марин също започна работа и тайно се надявах, че като посъберем пари, ще си вземем апартамент в града и заживявайки самостоятелно ще се сближим. Нищо подобно, останахме си на село. Мъжът ми започна да закъснява след работа, да се прибира пиян, да ми посяга. Дочувах от познати, че си има и любовница, беше ме страх дори да го попитам – знаех какво ще последва. Свекърите ми удобно мълчаха за всичко, което виждаха.

Много пъти опитах да говоря с мъжа ми, но той ми казваше да съм благодарна, че си гледал детето, че съм откраднала младостта му и искал да си живее живота. Бях около 25-годишна, когато  помислих за развод, аз също заслужавах да живея и да бъда щастлива. Надявах се родителите ми да ме подкрепят, но вместо това майка ми просто изстреля „няма да ни срамиш пред селото – парясница ли ще ставаш“ и излезе от стаята. Разбрах, че съм съвсем сама. Годините си вървяха, с мъжа ми дори започнахме да спим в различни стаи, така и не осмелих да го напусна.

Родителите ми се споминаха, синът ми порасна и стана студент в София, скоро си намери приятелка и ни стана ясно, че той повече никога няма да се прибере да живее на село. Сякаш моментът да се разведем, най-накрая беше дошъл. Марин се съгласи и дори ми обеща да ми помогне да стегна бащиния си дом, където да се преместя. Но съдбата си знае своето, свекърва ми получи тежък инсулт и падна на легло. Грижите й легнаха на мен, съвест не ми даваше да я оставя в това състояние. Наложи се да напусна работа. След нея и свекъра се разболя. Близо 12 г. неотменно бях до тях – сменях памперси, хранех ги, давах лекарства и обикалях по доктори. Правех всичко вместо сина им.

След като починаха се опитах да си намеря работа, но на тази възраст и на село това е много трудно. Разчитах на Марин, не смеех да се оплача на детето. И така от десет години съм зависима от мъж, който не ме зачита и уважава, а наскоро ми поиска и развод. На тези години си хванал 20 г. по-млада любовница и решил да се жени, бил влюбен. Този път аз отказах. Заради грижите по неговите родители аз останах без трудов стаж за пенсия – безработна и без доходи. Реших все пак, че той  ми дължи някаква подкрепа. Разведем ли се, аз ще остана на улицата /бащиния ми дом продадохме отдавна, за да помогнем на сина ни/. Какво бихте ме посъветвали, чувствам се в безизходица. Това ли заслужих за всички жертви?

Никога не допускайте моите грешки, не живейте за хорското мнение, младостта не се връща.

Иванка Г., 62 г.

С цел анонимност, имената на хората в текста са сменени.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *