Мария Статулова на 70

Никой не може да изтрие усмивката от лицето ми. Винаги си казвам, че продължавам нататък. Винаги намирам сили и така съм научена. Може би това е генът, който съм взела от баща си, от майка си. Това каза пред БТА актрисата Мария Статулова, която днес отбелязва своя 70-и рожден ден.

Датата е специална за нея, защото по думите й 13 е щастливото й число. „Цял живот съм била 13-и номер в училище, 13-а е буквата ми в азбуката. Винаги, когато ходя на кино, на театър, ми се пада 13-и номер или 13-и ред…“, посочи актрисата. Разказа, че обикновено около дните на рождения си ден получава и покана за филм. Тази година не е изключение, като през последните седмици е работила по няколко кинопроекта, а в края на септември й предстоят снимки и за следваща продукция.

„Най-важното е, че ролите са адски различни – свирепи, смешни, трагични… Щастлива съм, че спазих това, което ми казваха проф. Дановски и Георги Дюлгеров – приемай роля във филм, ако има да плачеш и да се смееш“, каза тя.

От своя учител във ВИТИЗ, проф. Боян Дановски, актрисата е научила още да не се сравнява с никого. „Може много да ми се иска да приличам на някого, но няма да стане. По-добре е да си бъда аз. Разбрах го малко по-късно, защото в началото много исках да приличам на Робърт де Ниро, на Джак Никълсън, на Апостол Карамитев, на Нейчо Попов, на кой ли не“, коментира Статулова.

СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ

Госпожо Статулова, какво най-много Ви носи радост на рожден ден?

– Най-голяма радост ми носи фактът, че съм родена на 13-и (Смее се – бел. а.) Аз много харесвам това число, защото цял живот съм била 13-и номер в училище, 13-а ми е буквата в азбуката. Винаги, когато ходя на кино, на театър, ми се пада 13-и номер или 13-и ред… Въобще, 13-ицата е много щастлива за мен.

Рождените си дни съм прекарвала по най-различни начини. И в Пловдив на „Златна ракла“ съм празнувала, и на морето. Тази година смятам да отпразнувам семейно, но и да направя „сериал“. Тоест, да си поканя гости. Тъй като някои хора отсъстват и питат кога ще се видим, ги записвам по дати. Така че на серии ще бъдат поканени, защото не ми се ходи някъде по заведения. Някак си там човек не може да обърне внимание на много хора. И е по-добре така – в интимна среда вкъщи. Аз обичам да готвя и мисля, че моето меню ще бъде по-хубаво от това на някои други места.

Освен това, навремето почти на всеки рожден ден получавах покана за филм. По-хубаво от това няма. И сега стана така, че снимах при няколко млади режисьори. Предстои ми още един филм към края на септември. Отново получих такива покани, някои вече ги изпълних. И съм много щастлива. Вчера свърших снимки със Станислав Дончев по един филм, снимах с Майя Виткова филм, който се казва „Един месец“.

Снимах още един филм, а в края на септември ще снимам с млада режисьорка по един много интересен сценарий, който е свързан с личния живот на нейното семейство. Най-важното е, че ролите са адски различни – свирепи, смешни, трагични… Щастлива съм, че спазих това, което ми казваха проф. Дановски и Георги Дюлгеров – приемай роля във филм, ако има да плачеш и да се смееш.

Вие сте сякаш една от малкото български актриси, които са активни паралелно и в театъра, и в киното, и в телевизията. На какво се дължи това?

– Не мога да кажа. Може би се дължи на това, че съм слънчев човек. (Смее се – бел. а.) Така ми казват приятелите. Винаги с усмивка приемам нещата. Никога не гледам да възприемам нещо с „Олеле, майко, потънаха ми гемиите“. Винаги си казвам, че продължавам нататък. Винаги намирам сили и така съм научена. Може би това е генът, който съм взела от баща си, от майка си. Това са хора, които винаги имат усмивка на лицето. Винаги са приемали гости вкъщи с усмивка. Не са били намусени, недоволни, фатално разочаровани.

Човек, естествено, че може да се разочарова, но както пишеше в „Зимата на нашето недоволство“ – когато мине зимата, усмивката идва, слънцето изгрява. Трябва да гледаме на живота по-позитивно и бързо-бързо загърбваме гадостите. Дори когато съм се разболявала, винаги съм приемала ситуацията на смях. Винаги съм умеела така да се държа и да си казвам, че няма да страдам. Вътрешно, разбира се, умирам, но казвам: „Не, няма. Аз ще бъда такава, каквато съм“. Никой не може да изтрие усмивката от лицето ми.

Талант, дар от Бога или умение е това да можеш да приемаш всяка ситуация с усмивка?

– Не знам. Да вярваме, че е дар от Бога. Да вярваме, че е нещо, с което човек се ражда. Както казваше моят професор Дановски: „Деца, никога с никого не се сравнявайте, защото Господ Бог така ви е създал – с тези очи, тази усмивка, тази емоция, тези физика, поведение, чувства и мисли“. Може много да ми се иска да приличам на някого, но няма да стане. По-добре е да си бъда аз. Разбрах го малко по-късно, защото в началото много исках да приличам на Робърт де Ниро, на Джак Никълсън, на Апостол Карамитев, на Нейчо Попов, на кой ли не. Не мога да забравя летящата походка на Апостол Карамитев. И какво мога да повторя от него? Единствено, като тръгна по „Раковски“ в една част от пътя, аз винаги поглеждам към небето и тръгвам с една бясна походка. И си викам: „Поне малко да бъда като Апостол“.

Коя е ролята, която е представлявала най-голямо предизвикателство за Вас до този момент? 

– Те са много. Нещо, което беше много интересно и различно от това, което съм правила, беше при Юлия Огнянова – една от големите наши театрални режисьори. Правихме едно представление „Брехтиада“ със сборен екип – Татяна Лолова, Ицко Финци, Филип Трифонов, Пепа Николова, Иван Несторов, Димитър Марин и още много хора, както и моята нежна милост. И тогава разбрах, че стихотворенията на Брехт могат да станат на театър, да се превръщат в театър. На това ме научи Юлия. Това бяха само текстове на Брехт, едноактните му пиеси, стихотворения и клоунади, които тя беше написала и други клоунади, които беше извадила.

Разбрах, че Бертолт Брехт е тръгнал от клоуна Валентин, за да напише своите прекрасни пиеси. И тъй като моят професор беше ученик на Брехт,  естествено, правихме „Страх и мизерия в Третия райх“ и какво ли не. Това беше чудо на чудесата – в първи курс да правиш Брехт. Неслучайно съм била в този клас, сигурно. И неслучайно после дойдохме до тази „Брехтиада“ с Юлия Огнянова преди доста години. Беше много интересно. Ходихме на едни срещи в немския културен център, слушахме лекции и самата работа с нея – анализите на тези текстове, беше като в някаква диамантена приказка.

Важно ли е човек да се предизвиква?

– Вижте, аз искам да се предизвикам да стана пилот на самолет, обаче май тези дни няма да мога да го постигна (Смее се – бел. а.) Съдбата предизвиква човека. Общо взето, предизвикателството е, че се раждаш и не знаеш какво ще стане. Никой около теб не знае докато малко не пораснеш. Постепенно-постепенно започваш да се отърсваш като от падащите есенни листа по козината. И хоп-хоп, навирваш муцунка, поглеждаш към слънцето и си казваш: „Аз трябва да стана такъв, аз искам да съм еди-какъв си“, и започваш да полагаш усилия. Няма как иначе.

А истина ли е, че животът е най-големият сценарист? 

– Сигурно е истина. Не, че не познаваме грамадни автори – като Бергман, като Йордан Радичков от българските – най-поетичният писател, човек който пише с любов, с голямо човеколюбие. И кой ли не друг. Но сценарият, който ти не очакваш и никога не е дописан, май Господ Бог го прави, ако се замислим.

Какво заглавие би носил филмът за Вашия живот досега?

– Много заглавия трябват. Сигурно вътре ще има любов, ще има щуротия, беснотия, детското начало и какво ли още не.

Мария Статулова е родена на 13 септември 1953 г. в Бургас. Родът й е от средецкото село Айваджик, днешно Дюлево. Прадядото и прабабата на актрисата са преселници от Лозенградско. Името „Статул” е от гръцки произход и означава грозде. Семейството се е препитавало с лозарство. Баща й Иван Статулов, известен с псевдонима „Странджата”, е бил художник. Като малка Мария Статулова мечтаела да стане балерина….или поне аптекар. „Белият цвят на пачките и на престилките ми се струваше извънземен и сюрреален. Вероятно защото върху бялото можеш да рисуваш много с различни цветове“, разказва през 2006 г. Статулова.  

БТА