Пенсиониран авиотехник събира живота си в разкази за полети, страх и съдбовни приятелства
78-годишният Панайот Стоянов от Велико Търново казва, че иска да си поговори с някого
Откак изгубил съпругата си преди 20 години, най му тежи, че няма с кого да споделя мислите си.
Така започнал да ги записва, да подрежда спомените си, да описва срещи, случки и лица от своето минало, докато преди три години се родила една малка автобиографична книжка с интригуващото заглавие “Страх” и с разкази за небе, полети и самолети.
Роден е в с. Кьосевци, Търговищко, а завършил техникум по дървообработване в гр. Варна. “Живеех в някаква безпътица. Дърводелството не ми харесваше. Исках да пиша истини, но в това време те нямаше да се приемат…”
По стечение на обстоятелствата се записал в курс за авиотехници и тогава се оказало, че това е неговото призвание.
Дълги години е работил като авиотехник на Летище Г. Оряховица, също и в Радиозавода, и в Консервната фабрика в Дебелец. С инженерна мисъл и сръчни ръце, бил перфектен във всичко, с което се захване, и имал смели идеи за изобретения и иновации в областта на енергетиката, които така и не успели да видят бял свят.
Още в младежките си години чувствал порив да пише. През 1974 са първите му публикувани творби в периодични издания, а до днес те вече са десетки. Пише с лекота и неподправеност, с усет към детайлите и с приятна доза самоирония. Описва себе си, близките и приятелите си и разни уж незначителни случки, които подреждат пъзела на един отминал свят, пълен с противоречия и контрасти.
“Питали са ме защо моята книга носи заглавието “Страх”.
Страхът не е от височините, скоростите и моторите. Той е наследен още от детството ми. От човешката безчовечност…” – това е написал Панайот в предговора на първа страница. За да стигне до последната, където казва в заключителните думи: “Самопровъзгласявам се за щастливец, защото съм се докосвал до щастието и съм го изживял с човеци… обичливи и държащи на народната мъдрост “казана дума – хвърлен камък”.
Панайот Стоянов твърди, че вече е събрал материал за още една книжка, само да има кой да му помогне с издаването…
Зимно време
Вечер работех като авиотехник във Втори УТО и се наложи да отидем в град Пловдив със самолет. Летището беше покрито с тънка покривка сняг, а видимостта не разрешаваше полет с нашия самолет. Метеороложката обаче се смили и ни пусна да излетим под минимума…
Ненабрали и двадесет метра височина, разбрахме, че мъглата е само над река Янтра. Коминът на „Захарни заводи“ сякаш беше забит в мъглата, а видимостта беше до безкрайност. Град Велико Търново беше само за снимка. Стара планина блестеше от снежната покривка, а когато прелетяхме над връх Шипка и видяхме Южна България в зелено, останах очарован. Летецът вляво от мен ми показа Стара Загора. И да не ми я беше показал, вече я бях познал от строгата й геометрия. Виждахме Свиленград, а там в далечината, където само си личеше, че има нещо, беше Одрин.
Беше февруари. Истинско зимно време. Но като кацнахме в Пловдив, видях хора, работещи по ризи…Спомних си ученическите години, когато учехме едно стихотворение: „Земя като една човешка длан…“. За кой ли път се убедих, че наистина живея на вълшебно място. Дадох си сметка защо толкова нашественици са искали земите ни…В мен зазвуча и нашият химн… Горда Стара планина…
Ако гениален художник решеше да нарисува Рая, по-подходящо място от България не би намерил.
Мръсно черно
С познат пенсионер започнахме да се оплакваме от старостта и неуважението на младите, за това, че не ни зачитат, че като сме остарели, вместо да помъдреем, сме оглупели и ни обиждат по всякакъв начин.
Неусетно отворихме приказка за реките и рибите. С болка разказвах за бракониерите, за ония, дето не спазват забраните и правилата… Познатият ми пенсионер разказа как отишъл на един вир, не да пълни торбата, ами ей тъй, „да окъпе червея“.
Дошли три момчета. Едното хвърлило пет въдици, а другите две пиели бира. Едното като изпразнило бирената бутилка, я захвърлило във вира. Човекът му направил забележка, а то наострено му казало: „Слушай, дядка, затваряй си кастанетите, че ако ти метна един – я станеш, я не“.
Прекъснах го и аз да разкажа за възмущението си. Отидохме с един приятел, ей така, да поживеем на природа, и взехме въдиците. Ама то да видиш хубост! Зеленина, птички пеят, реката бистра, мирише на природа, няма шум. Рай!
Тогава откъм близкото село проехтяха два гърмежа. След малко дойде джип, след него и две леки коли, пълни с хора. От смъкнатите стъкла на колите извираше мръсна чалга. Спряха близо до нас и наизлизаха жени, деца и мъже, надвиквайки чалгата. Оня първият, който дойде с джипа, нададе вой, надвиквайки всички: „Ша гръмна-а, ша пръдна-а“.
Птичките млъкнаха, а и рибата дето не кълвеше – съвсем спря. Оня продължаваше да се дере, явно искаше да ни изпъди. Какво можехме да направим! Скатахме и се махнахме… (откъс)
