60 Плюс БорбаБГЖивотът в снимки и разкази

Бабинден – празникът с две дати, в който мъжете нямат думата

Бабинден е женски празник, на който се почитали бабите, помогнали  при раждането на детето, изпълнявайки ролята на акушерки. От доста години той се празнува на две дати-  на 8 и 21 януари по нов и по  стар стил.

С Указ на Народното събрание през 1951 година 21 януари получава статут и на професионален празник на акушерките и гинеколозите и ден на родилната помощ в България. Но и досега хората, помагащи  да се роди новият живот, често биват поздравявани и на 8 януари. А ако все още се чудим кога да благодарим за появата си, можем да го сторим и на 5 май – Международен ден на акушерката.

Най-ранните засвидетелствани данни за Великотърновския край в областта на медицината датират от времето на Втората българска държава (ХII – ХIV век).

Хоро на Бабинден в село Мусинa, Великотърновскo, началото на 40-те години на ХХ век.

Те сe съдържат в запазени сведения в писмените извори, в открити  материали при археологическите разкопки на обекти в тогавашната столица Царевград Търнов и близката й околност, както и на определени аналогии за сродни практики, предимно от съседна Византия.

През този период грижата за женското здраве и децата била поверена на самоуки баби, които помагали по време на раждането. Те владеели различни практически умения за оказване на акушерска помощ и обезболяване на родилния процес, които се предавали от майка на дъщеря, или от лечителка на ученичка.

В периода на Възраждането  основаната през 1858 г. Градска община в Търново, една от първите по българските земи, изиграла голяма роля за успешната поява на новия живот и за здравеопазването на децата и майките. През 1872 г. по предложение на Женската община девойката Евгения Стоянова била изпратена да учи за акушерка в Русия.

По време на Руско-турската война 1877-1878 г. основаното от Евгения Кисимова дружество „Милосърдие“ се ангажирало с полагане на грижи и за бежанките и децата им, намерили подслон в манастира „Свети Никола“ в с. Арбанаси. Те били настанени в т.нар. Къща на лехусите. По-голяма част от парите и нужните дрехи и храна за бебетата и родилките, били набавяни от дружеството, а също и от жителите на Арбанаси, Лясковец, Драганово, Горна Оряховица.

Със своята дейност жените-доброволки от „Милосърдие“  положили началото на сестринската и акушерска дейност в България и на първото червенокръстко дружество.

Документ за упражняването на занятието бабуване, издаден на 3 август 1935 година на Гина Цонева от с. Керека, Великотърновско.

Къщата на лехусите, която, макар и да  функционирала само за нуждите на бежанките, по своята същност и предназначение  представлявала своеобразен  първи родилен дом по българските земи още в далечната 1877 година.

След Освобождението започнали първите опити обучението за раждането и отглеждането на децата да се постави на научно-медицински основи. Във фонда на Регионален исторически музей Велико Търново се съхранява снимка на Трети акушерски курс при Майчин дом в София, проведен през 1913 година от д-р М. Славчев – управител на първата специализирана болница в България. Под покровителството на княгиня Мария Луиза в обучението се включили курсистки от цялата страна. Те се учели от известните за времето си акушер-гинеколози: д-р Стоянов, д-р Додев, д-р Огнянова, д-р Добринов и други. След успешното завършване обучените акушерки се заели, освен с преките си задължения да помагат за ражданията по домовете, и със здравното ограмотяване на бъдещите и настоящи майки.

След доста организационна работа, ентусиазъм и съдействие от Общината на 1 март 1931 г. във Велико Търново се открила предшественицата на днешната женска и детска консултация, наречена тогава Здравно-съвещателна станция. Появата й била в резултат на повишения интерес към съдбата на детето, особено към бременната, майката и кърмачето. Издръжката на така необходимото за великотърновки и техните деца здравно заведение се поела от местния клон на дружество „Червен кръст“. Към благородната идея не останала безразлична и Общината, която през 1930 г. подкрепила финансово необходимото за града начинание.

Основната задача на Здравно-съвещателната станция била да поеме грижите за отглеждането на здрави деца в града и околността.

Манастирът „Свети Никола“ в с. Арбанаси.

В нея и бедни, и богати, получавали безплатни упътвания за правилно хранене и отглеждане на кърмачето и малкото дете. Станцията се помещавала в предоставената й от търновския дарител д-р Панайот Селвели къща на ул. „Иван Вазов“. Този дом не бил избран случайно. Той се славел с безупречната си хигиена. При градежа му по план и изпълнение на известния търновски строител и предприемач майстор Стоян Герганов, собственикът имал специални хигиенни изисквания. Така например, за да не проникнат в сградата никакви зарази, той разпоредил всички чуканчета, които се слагат в тухлената зидария, да бъдат натапяни във врял парафин и по тоя начин  се предотвратявало проникването на микроби.

Първият лекар, поел станцията, бил д-р Атанас Иванов от Държавната болница, по-късно заместен от д-р Дончева. Заедно с нея работела специално командированата от София сестра-посетителка Г. Балабанова. Лекарят и най-вече медицинската сестра, посещавали домовете, издирвали бременните жени, родилките, кърмачките и децата до седемгодишна възраст.  Сестрата – посетителка проверявала дали се изпълняват дадените от лекаря предписания и приучавала майката да спазва елементарни правила на хигиена. Лекарят в станцията извършвал профилактични прегледи и при констатиране на заболяване насочвал детето, или майката,  за лечение към градската болница.

В годината на откриването на Здравно-съвещателната станция Общинският съвет взел решение да изплати по 500 лева награда на акушерките Невена Георгиева, Роза Михайлова, Мария Кукумявкова, които акуширали на бедни великотърновски жители и обслужвали родилките и новородените деца повече от седем дни. Така Общината стимулирала дейността на професионалистите в родилната помощ и същевременно популяризирала значението и ролята на новосъздадената. Здравно-съвещателна станция. Централният клон на Червения кръст, в знак на голямо задоволство от добре свършената във Велико Търново задача, подарил 10 комплекта трусо (пелени) за кърмачетата, а Главната дирекция на Народното здраве отпуснала 2000 лв., с част от които били закупени няколко телени бебешки кошчета, тазомер, слушалки, детски везни и други.

В началото великотърновки доста плахо и срамежливо започнали да пристъпват към услугите на първите специалисти.

Трети акушерски курс. София, 1913 година.

В общински вестник Велико Търново от 1935 г. четем: „Отначало идеята за здравната станция, която почти навсякъде у нас бе съвършено непопулярна, нейната роля като здравен институт бе напълно непозната и вярата в полезността от редовното посещение на едно заведение, където не се лекуват болни, не се предписват лекарства, а се дават съвети и упътвания, мъчно си пробиваше път. Свикнали да се лекуват и търсят съвети само при сериозни заболявания, отначало мнозина мъчно разбираха предназначението“.

С годините доверието към лекарите и акушерките било напълно спечелено. Убедени в компетентните грижи, бременните и младите майки започнали да я посещават редовно.

Осигуряването на правоспособни акушерки, особено в селата, обаче било много трудно. По тази причина до 30-те и 40-те години на ХХ век в някои селища все още се практикувало бабуването, но само срещу специално разрешително. Така предвиждал чл. 207 от Закона за народното здраве. Разрешителното се издавало от Главната дирекция на народното здраве на съответното лице. Във фонда на Регионалния исторически музей във Велико Търново се съхранява ндокумент от 3 август 1935 година, с който на  Гина Цонева от с. Керека, Великотърновско, се разрешава упражняването на занятието бабуване, но само дотогава, докато в селото има правоспособна акушерка. Постепенно загрижеността за женското и детското здраве в региона станало  приоритет не само на медицинското съсловие, а и на цялата общественост.

ЛЮБОПИТНО:

Уважението, с което „бабите“ – жените, които помагали при раждане, се ползвали сред населението, създава и един от големите народни празници Бабинден. За разлика от сега, когато той вече е загубил доста от обредните си обичаи, и е познат главно от възстановките на местните читалища, в миналото празникът, на който мъжете „нямат думата”, се отличавал с пъстра и богата обредност. Вечерта срещу празника, по-рядко рано сутринта на самия ден, бабата-акушерка посещавала домовете на невестите, на които  помагала да родят. Тя носела китка здравец, вързана с червен конец, мед, масло, просо и червена вълна,  окъпвала детето, което е изродила, намазвала челцето му с мед и залепвала на него от просото и вълната, след което го благославяла. За празникка бабата акушерка изплитала на всяко дете чифт бели чорапки с вплетен в тях червен конец и пожелавала да ги скъса със здраве.  На тоя ден още преди изгрев слънце майките с деца от една до тригодишна възраст отивали на чешмата и  наливали вода, в която пускали стрък босилек, или здравец. След това вземали калъп домашен сапун и нова кърпа и се отправяли към дома на бабата-акушерка, където под плодно дърво в градината, при трендафил, върху дръвника или отпред на стълбите извършвали обредното поливане – всяка жена подавала на бабата сапуна, поливала ѝ вода да се измие и я дарявала с пешкира, който е донесла. От своя страна бабата -акушерка избърсвала мокрите си ръце в полите на невестите – да са плодовити и да раждат лесно и закичвала невестата с китка здравец. След поливането жените дарявали бабата с ризи, чорапи, платно, а бабата-акушерка връзвала  на дясната ръчичка на децата сребърна монета и от своя страна също им давала армаган – най-често чорапки и ризки. После измивала лицето на детето, тъй като се вярвало, че на Бабинден водата, минала през ръцете, които първи поемали новия живот, притежава пречистваща сила.

На обяд булките и невестите се събирали на празнично угощение в дома на бабата-акушерка.

Всяка жена носела прясна погача, баница, варена, или печена кокошка,  бъклица с ракия, или вино, целувала ръка на бабата и ѝ подавала подноса с храната. Дъщерите и снахите на бабата- акушерка подреждали богата трапеза, около която сядали всички присъстващи. Започвало весело и буйно пиршество, придружено с песни, танци и понякога с твърде пиперливи и разюздани закачки и сценки. Един от най-важните и весели моменти от празника бил  ритуалното окъпване на бабата на близката чешма или в реката. Изнасяли акуширалата баба навън на ръце, а там две жени се впрягали в двуколка, украсена с нанизи от сушени червени чушки, пуканки и кълчища, и така отвеждали бабата до водоизточника. По пътя шумната дружина продължавала веселието. Всеки срещнат мъж ставал обект на шеги от страна на жените, на които в тоя ден били позволени всякакви волности. Веселбата продължавала до вечерта с песни, музика и кръшно хоро, което обикновено водела бабата- акушерка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *