60 Плюс БорбаБГТворецът в мен

Забележителен връх в съвременния ни поетичен свят

Тежка загуба за българската изящно словесност

На 29 март. т.г. ни напусна покосен от коварно заболяване Таньо Клисуров – едно от ярките и талантливи имена, изключително принципен творец в сферата на родното ни поетично слово.

Трудно се намират думи, за да се определи неговото мащабно талантливо присъствие и принос в половинвековното му даровито съпричастие в обогатяването на националната ни духовна съкровищница. По-специално в областта на мерената реч. Но за тези неща тепърва има да се  произнася отговорно компетентното ни литературоведение. В момента обаче роднини, близки, приятели, колеги, които се прекланят пред неговото всеотдайно творческо, житейско и много човешко дело, намирам за уместно да си припомним поне някои по-съществени страници от достойно извървения му път.

Роден е на 23 май 1944г. в Мъглиж, Старозагорско.

Но, както е споделял пред мен, на четиригодишна възраст семейството му се преселва в Стара Загора, където завършва средното си образование. Поради липса на средства работи известно време като бояджия, но пристрастието му към литературата скоро го отвежда в Старопрестолния ни град, където завършва  успешно българска филология в тамошния университет „Св.Св. Кирил и Методий“ – И може би креативният му престой във Велико Търново се оказва решаващ за сериозното му навлизане в литературно-творческите ни среди. Там той намира въздуха, който ще трасира и бъдещото му професионално развитие.

Там Таньо Клисуров извиква на живот солидния си творчески потенциал и с най-близките си състуденти –

творци Паруш Парушев, Борис Христов, Калина Ковачева, Марин Георгиев впечатляват силно културната ни общественостс находчивите си творби, издържани с художествено-естетически аспект, скоро оживяват по страниците на литературните ни издания. Този своеобразен творчески подем, останал в литературната ни история като „Търновска поетична вълна“, нашумява в тогавашния литературен свят. За него и днес си спомня с вълнение известният ни популярен литературовед и писател Панко Анчев от Варна. С него младият старозагорец битувал по време на цялото си следване в една група. „Сред нас – разказва той- Таньо се изявяваше като най-надарен, четеше и публикуваше стихове, които се посрещаха възторжено от състуденти и читатели. Там той положи и солидните основи на очакваното благодатно участие в литературния ни живот.“

И още със завръщането си в Града на поетите и липите…

Младият ентусиазиран довчерашен студент е привлечен за завеждащ културния отдел на в“Септември“. Скоро впечатлява с невероятните си творчески възможности. Назначен е за главен редактор на литературния алманах „Хоризонт“. То се налага като престижно издание с национален обхват и отваря страниците си за най-талантливите автори в страната. Спечелил си име на кадърно перо, оглавява сетне в. “Вик“, работи и като драматург на местния театър „Гео Милев“. Приключва трудовия си път като учител.

През всичките тези години Таньо Клисуров набира творческа скорост и постепенно извисява ръст на водещ литературен творец в Стара Загора.

Междувременно негови стихове са гостолюбиво приемани в авторитетни литературни издания на столицата и страната ни. И за отбелязване е, че израстването му върви успоредно с творческото му сътрудничество с плеяда надарени негови колеги в града. Те винаги са ценяли неговото топло рамо и са го обграждали с искрено уважение и топли приятелски творчески и много човешки съпреживявания. А това го е зареждало с немалко енергия и вдъхновение.

Инак как биха се родили и първите му стойностни поетични рожби!

През 1975г. неговата дебютна стихосбирка „Южна гара“ триумфира като най-добра на традиционния и много популярен литературен конкурс „Южна пролет“ в Хасково.

Този блестящ поетичен дебют вдъхновява автора. Той заживява с лелеяната мечта, че сърцето му се сродява завинаги и пълнокръвно с поетическото поприще. Настройва още повече и пълноценно на творческа вълна. Така през 1980г. в ръцете на читателите му е и следващата привлекателна поетическа рожба „Най-скъпото“, последвана от „Минирано поле“/1982/, „Резервен изход“/1988/, „Вътрешен глас“/1993/ и други силно въздействащи в художествено-естетически план заглаия, които му отреждат заслужено място в челото на първия ешалон от втората половина на българския поетичен 20 век.

Таньо Клисуров е поет, който никога не е плащал данък на нездрави и конформистки политически идеологеми.

Разбира се, понесе много болезнено тоталната разруха в страната ни след настъпването на т.н. демократчни промени, осоено в духовната сфера. Никога не плати данък на лекомислие и твърдо остояваше позициите си на честен творец и човек, близо до народните тревоги, мечти и въжделения. Именно това определи характера и идейното съдържание на неговите нови издания, които се появиха на бял свят през годините, когато често въздухът не достигаше за хората на духа. Нито за миг не напусна избраните житейски и творчески коловози, макар че неведнъж е трупал канари от несъгласия в себе си. Това се вижда и от новите му произведения, родени с изключителна социално-гражданска добронамереност, съвест и морал. “Собственик на болката“/1997/, „Страхувам се от Рая“/2004, „Казано с очи“/2007/ и други, които завоюваха водещи позиции сред знаменосците на днешната ни социално-гражданска поезия.

„Тъй много занаяти за богати.

Аз друг избрах – да пиша стихове.

Не съм очаквал злато и палати,

а муза светла да ме позове.“

 Това е неговата изповедна „Защита на занаята“, на която остана верен до сетния си земен ден.

Погледнат в човешки план, Таньо се отличаваше с невероятната си скромност, доброта, чувство за отговорност и взаимопомощ. За него беше удоволствие да се раздава, да помага и насърчава колеги и приятели. Това съм го почувствал по време на срещите и разговорите ни през последните 3-4 десетилетия, които ни сродиха и превърнаха в близки приятели и колеги. Следя внимателно изданията му, особено през последните години, и съм публикувал няколко рецензии за тях, но никога не загърбваше и моите скромни изяви, въпреки немалката си заетост, намираше време да сподели в добронамерени отзиви насърчителните си впечатления от новите ми книги. Разбира се, винаги се е въздържал от прибързани евтини хвалебствия. Беше изключително изискан и прецизен естет.

По веме на многобройните ми гостувания в Стара Загора неведнъж е представял мои кинги в читалище „Св. Климент Охридски“.

Даже и в Созопол, по време на съвместното ни летуване в Творческия дом на СБП поднесе в тамошното читалище „Отец Паисий“ един задълочен професионален анализ на моята художествено-документална книга „Беззалезни изгреви“, която се посрещна с интерес от читателската ни общественост и дори беше представена пред възпитаниците на българското училище към посолството ни в Лондон.

Таньо Клисуров никога не битуваше живота на затворен кабинетен творец.

Непрестанно живеешес неравния пулс на нашето объркано време и искрено болееше за незавидното състояние на литратурния живот у нас, особено болезнено понасяше разединението на коегите в любимия му град под „Аязмото“. Затова се зае с хъс да оглави местното писателско дружество и го върна отново на живот.

В тази насока той не престана да работи. С помощта на близките си колеги Йордна Атанасов, Виолета Бончева, Йордан Пеев и с решаващата благородна финансова подкрепа на Димитър Дацов създаде списание  „Птици в нощта“. То с подчертания си национален обхват скоро напусна границите на региона и се превърна в едно от най-стойностните национални литературни издания. И днес списанието продълважа да е една от най-авторитетните трибуни на националното ни духовно битие. В него наред с талантливи местни творци, винаги се докосваме до произведения на най-големите  майстори на днешното ни художествено слово. С престижното присъствие на сп. „Птици в нощта“ в националния ни литературен живот някогашният възпитаник на Великотърновското висше школо записа може би едни от най-интересните страници в своята творческа биография.

Големият поет беше не само с много чувствителни сетива,

които улавяха и най-неуловимите вибрации в днешния ни труден и противоречив ден и отразяваше всичко най-добросъвестно в своите творби, но никога не оставаше чужд и на безнаказано върлуващите социални и нравствени неправди. А това неизбежно съсипваше чувствителната му душевност и погубваше сетните му оцелели физически сили. Така се стигна до фоталния 29 март на тази година., когато ни напусна. Жалко, не успя да доживее поне и юбилейния си 80 рожден ден – 23 май.т.г. С неговата кончина угасна литературната емблема на Стара Загора, угасна и една от най-ярките поетични звезди на България. Не ще умре обаче и няма залез неговото крупно и неоценимо творческо и човешко дело.

7 април 2024 г. Продрум Димов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *